Компютърните клубове - еволюция
Няма друго такова място като компютърния клуб. Ако не си посещавал такъв, няма какво да ти обяснявам - няма да ме разбереш. Ако пък си посещавал - кво да ти обяснявам 
Това е магическото място, където времето тече на промоция, по време на ръшовете се крещи, а мацките от sladur излизат през монитора, за да напишат джиесема си с червило на челото ти.
Компютърните клубове у нас преминаха през много фази на развитие, а и аз покрай тях, щото голяма част от съзнателния ми живот е свързана точно с тях…
Аз не съм компютърен специалист и не разбирам много от която и да е част на информационните технологии - даже вече и от игрите. Но така се случи, че животът ми беше свързан с компютрите дето се вика от най-ранна детска възраст. И то не защото съм си имал компютър къщи - много съм си мечтал за такъв, ама добре, че нямах, че сигурно още щях да съм девствен - а защото имаше едни места, наречени компютърни клубове.
Сигурно е било 1988 г., комунизмът още не си беше заминал, когато открих това чудо на природата - първият компютърен клуб в града. В сградата на бившата пожарна, с двайсетина супер модерни Правец 82. Не помня да се плащаше нещо - държавна работа. Някои играехме на някакви смешни игрици, други, по-отворени, пишеха на бейсик програми - даже аз си взех една книжка и с нейна помощ и един приятел, дето сега е програмист в кока-кола и наскоро се ожени, написахме игра. Ебаси играта беше: едно квадратче излиза и ти го целиш с едно друго квадратче…
Малко по-късно тоя клуб го затвориха, ама не минаха и няколко месеца откак Тато си замина и отвориха друг - с по-модерна техника, Правец 8. Първи стъпки на нечий предприемачески дух явно, некакви стотинки на час беше цената. Тука вече беше голямата мания, а и дискети с игри вече се намираха. Покрай знаещите научих какво е DOS, програми за копиране… кво знайте вий Сбирахме се приятели и играехме Каратека, Саботаж, монпатрул (Moon patrol) и разбира се любимата на всички Супер-артилерия, която можеше да се играе от двама и беше първият ми мултиплеър. Купувахме дискети “с четворна плътност” за да си записваме игри, а тайно се разпространяваше някаква дискета със секс - анимирани картинки, както си ги спомням сега.
Като отидох да уча в гимназията, някак поизчезна модата на клубовете - в училище имахме компютри, но светът се владееше от видео-игрите. Що пари съм потрошил на Street fighter - всичките ми джобни отиваха там. В потготвителен клас като бях, не можеха да ни намерят учител по английски, а имахме по 19 часа седмично - висяхме на ул. Лозенка, където Sega от първите бяха вързани за по един телевизор. В училище тия, дето що-годе знаехме от къде се пуска компютъра (поради което имахме служебни шестици) пукахме волфенщайн и една мрежова с космически кораби. На състезания по паскал също ходихме, ама аз освен да изяждам вафлите на останалите от отбора не се представих с нищо друго
Роден край
Университетът и София отново ме сблъскаха с позабравената страст - клуб PC Mania до Руски паметник бе мой втори дом за четири години. Компютрите бяха последен писък на техниката: 400мх. Собственик му бе емблематичния Кайо (още му дължа 20 лв), който с нищо друго не се занимаваше, освен да пие и да ходи на пикници (за да пие). Разболя се от рак, обръсна си главата заради химиото, получи ЕЙ такъв белег на шкембето от операцията, оправи се и продължи да пие. Значителна част от доходите му идваха от печенето на дискове с игри и софтуер за Дизи, който пък ги продаваше на пл. Славейков. Кайо ги даваше на Дизи за по 3 лв. на парче, а Дизи ги продаваше на балъците за по 18… Веднъж ченгетата им конфискуваха 50 000 диска от склада. Избиха си парите за 2 месеца, ама голямо псуване беше.
Клуб PC Mania игра голяма роля в живота ми тогава. Не само, че покрай него се запознах с Генко Велев от списание PC Mania (работеше в клуба, разхождаше се по джапанки и бели хавлиени чорапи - един от най големите Пичове, които познавам, ама му изгубих дирите), с Иван Атанасов (тогава и той работеше там, сега е гейм-дизайнер, и той е Пич с главно П) и с много знайни и незнайни геймъри. Няколко човека заформихме партия и играехме на Делта форс цели нощи - главно отборен king of the hill. Знаете ли какво е да стоиш оцъклен в пикселите и да не смееш да мигнеш, за да не пропуснеш мръдването на врага на отсрещния баир? Изсъхваха ми очите сякаш с пясък съм ги ръсил. Пифи, MissAmerica, Чоко, Niko, Прахов, една мацка имаше, май Катя се казваше - все имена, които си спомням с умиление и които съм фрагвал с кеф. Всичките бяха по-големи от мене, със сериозни професии, но краста ли бе да я начешеш?
По едно време се прехвърлихме на Counter Strike, но манията беше Heroes 3 - колко пъти съм ходил на изпити без да съм спал през нощта, а в главата ми само магии, умения и единици…
Веднъж Кайо хвана двама тъпаци да му крадат дисковете, наби им шамарите с огромните си ръчища докато зареваха (и двамата бяха към двайсетте) и държа единия за заложник дорде другия отиде да донесе пари за всички дискове, които бяха изчезнали от залата за последната седмица. Друг път седнахме да пием и си спомням удивително дълбокомисленият разговор за видовете нокторезачки, който проведохме. Трети път някакви лапета се сбиха и ние ги изнесохме навън, за да гледаме как се бият в снега, а една баба от балкона ни се караше, че ги насъскваме. И едни виетнамци идваха в клуба и от тях получих ника си.
Не само там висяхме де - понякога разнообразявахме в други клубове. Помня отиваме на нощна с един приятел в първата Матрица, дето беше в една огромна маза, сядаме, а до нас някакъв, който имаше вид се едно кара само на кафе и кока последните няколко години. Обръща се и пита “Колко е часа?” Дичев му казва, че е дванайсет, а той изглежда яко объркан: “Ама на обяд или вечерта?!?” Оказа се, че е там от два дни…
После
После наизлязоха сума игри, ама голямата страст бе минала и след казармата не играех толкова много. Точно преди да вляза излезе WarCraft 3 и бях станал яко добър, много малко хора можеха да ми излязат насреща, даже от старите старкрафтаджии… ама след принудителната армейска пауза къде ти да наваксам. А и сякаш пораснах и не беше същото - старите приятели ги нямаше и се изпоизгубихме, игрите като че ли не са толкова маниашки. Откакто почнах да работя сериозно, не ходя в клубове.
Докато си течеше разказът ми, интернетът се появи на сцената, а по едно време стана и достатъчно бърз, та да се играе онлайн, не само в LAN, заплатите се покачиха и повечето хора си накупиха компютри. Клубовете станаха сборища на разни деца и малолетни курвички. Гледам някакво 5 годишно, дето ръката му по-малка от мишката, седнало и играе GTA-San Andreas - ходи и стреля по хората. Разни изрусени на кичури келеши, дето спестяват за втори чифт оксиженистки очила, пишат в сладура, а до тях гаджетата им седят и ги гледат с обожание. В Сеул, казват, имало 100 000 компютърни клуба - и нормално, на корейците старкрафт им е национален спорт…. У нас обаче… като че ли вече такива клубове, каквито имаше преди сега няма. Не щото самите клубове са различни, просто хората, дето ходят в тях са други.
Златни моменти бяха, ама вече в миналото 
Тая година ше видим какво може да ми предложи Second Life, ама каквото и да е, едва ли ще е водка по цели нощи с приятели 
————————————————–
Ако някое от тия имена, дето ги споделих по-горе ви говори нещо, познавате човека и му имате някакви координати, много ще се радвам да ги споделите с мене.
