Какo Сийке, не съм от тях!

Миналият месец, в първите слънчеви дни от годината, си позволих да направя един скромен фото-поход, на който имах за цел да заснемам само сладки и миловидни неща.

Резултатът е повече от скромен, предвид отсъстващите ми фотографски умения, но смятам, обектите си заслужават…

Ако се налага да започна отначало, може би трябва да спомена, че на Силвия някакъв чичо заминал на майната си за уикенда и на нея се паднала тежката задача да отърве зайците му от гладна смърт, като за целта ги нахрани и напои в събота. Задача, която може да ви се стори не чак толкова трудоемка и съвсем не непосилна, но само ако не познавате Силвия - дребно, нежно момиченце, като че избягало от някой аниме-сериал. Та тя, макар и навикнало да общува с добитъка в местната дискотека, където обичайно стои гримирана и лъсната и си придава вид на недостъпна, не се чувства в свои води извършвайки изнурителен селскостопански труд. В интерес на истината, Силвия до този момент жив заек не бе виждала, освен по телевизията.

Поради тия причини, на мен и общата ни приятелка Лора, след изключително тежка вечер на игра на покер, при която обрахме до шушка местния американец, ни се наложи да станем безбожно рано (едва бе наближило пладне) и да дойдем ако не за друго (понеже опитът ни със зайците се доближава до тоя на Силвия), то поне за кураж и морална подкрепа. А аз и за да снимам.

Кликай снимките, за да станат големи

Приключенията, освен достигане до въпросната къща със зайците, която бе отдалечена от центъра на около три дена път с камили, включваха прескачане на оградата (което за мен бе лесно, ама я пробвай, ако си момиченце, високо метър и половина, което внимава да не си счупи нокът…), избягване на изключително любвеобилно куче, газене през няколко преспи и други екстремни занимания от селския бит и култура. Все пак, накрая достигнахме до зайците.

Храненето на пухкавите гадинки се оказа доволно лесно и дори Силвия, която, честно казано, е твърде далеч от всякакви интелектуални висини, успя да се справи с него без особена наша помощ, при това предоставяйки на жадното око на надървения ми фотоапарат доста приятни гледки.

Всъщност, за наш късмет, в едната клетка имаше малки зайчета, които, макар и миризливи като всички останали зайци, бяха доволно сладички. Имаше и един огромен заек, доста буен и агресивен, който беше отделен от останалите: предположих, че е мъжки, но нямаше кой да ми каже, дали съм прав - двете придружаващи ме дами, макар и доста вещи що се отнася до мъжете, нямаха твърде голям опит със зайци. Буйството на горкия отшелник според мен бе напълно оправдано, затворен до толкова женски зайци, без да има възможност да упражни прословутата заешка бързина в едното от двете неща, в които зайците са известни като много бързи (и нямам пред вид тичането).

Така походът завърши успешно, а ние се прибрахме бързичко, с единствената цел да поотмием от себе си здравословната миризма на оборски тор, съпровождаща всяко селскостопанско начинание и така характерна за китните родни селца (и градове).

Гласувай, ако харесваш дупета (или зайци):

[wp:svejo-net]