Щастието - тая измамна гад
Че щастието не е в особено пряка връзка с материалните придобивки вече отдавна е ясно и поговорката, че богатите, видите ли, също били плачели се оказа съвсем вярна.
От какво тогава зависи дали човек е щастлив? Защо в една и съща ситуация един е щастлив, а друг - нещастен мърморко?
Българите, като нация, според разните му там изследвания, проведени от разните му там мъдри хора без работа, но харчещи разните му там държавни пари, са сред най-нещастните хора на планетата. Демек като процент от населението, повече хора в, да речем Руанда се определят като щастливи от живота си, отколкото у нас, което си е абсурдно, щото там са негри, а ако туй не е повод да си нещастен, здраве му кажи… Тука обаче няма да обсъждам “народопсихологията на българина”, щото това е яко изтъркана тема, която не заслужава да се занимаваме с нея - просто тая информация ме замисли.
Мен лично винаги ме е учудвало, колко много хора около мене са вечно намръщени, нацупени, нещастни, колко много хора мрънкат и само се оплакват. Доколкото, разбира се, аз не мога да пренебрегна изконното им право да обсъждат всеки аспект от живота си, всеки път ме шокира мазохистичният напън, с който те обсъждат и мислят само за негативните страни в ежедневието си, а пренебрегват положителните и не им се радват.
Нещастни по нежелание
Има, разбира се, една много логична причина за това някой да е нещастен и за съжаление никой, освен добрият фармацевт, не може да направи нищо по въпроса - някои хора просто са генетично по-щастливи от другите. Щастието, смятам знаете, е продукт на няколко прости вещества, които мозъкът изпуска в кръвта, обединени под популярното наименование “хормони на щастието”. И при някои хора просто те са повече, поради което тия хора са по-щастливи от другите. Както капитан Ваймс пък, много хора са родени две малки водки под нормата и затова са по-податливи на депресии и са вечно нещастни.
Затова според мен на запад хапчета като прозак и разни доста по-силни антидепресанти са толкова широко разпространени и половината народ ги взема - защото много от хората са взели да осъзнават, че са нещастни не защото има някаква обективна причина за това, не, защото животът им е скапан, а просто мозъкът им не изпуска достатъчно хормони на щастието и те не могат да се радват на това, което имат.
Нещастни по желание
Поводът да напиша това: днес следобяд бях у нашите. Решили да идат с колата тая вече в София на театър - да видят и те големия град и да попият де що култура намерят там. Ходене в София и на театър - хубаво, разнообразие, весело, нали? Да, ама не и за майка ми - цял следобяд тя се щура из къщи в приготовления. Сандвичи прави, нарежда багаж (?!?), въртя се, сумтя, сума нерви хвърли, сякаш на експедиция на Южния полюс отиват, не на няколкочасова разходка. Вместо просто да седне в колата и да се изкефи на разнообразието, тя веднага намери за какво да се притеснява и как да си развали деня.
Днес видях и един пример за типичният сблъсък на два свята - Даниел Панев иска да си купи колело, а приятелката му е против - не, защото колелото не й харесва, не защото не могат да си го позволят, а защото, видите ли, с тия пари някои семейства изкарвали една година… И какво? Това, че някой не печели колкото теб е причина да не си позволяваш да си щастлив?!? Както казах, някои хора винаги ще си намерят как да си пречат сами…
Имам чувството, че много хора не са щастливи, само защото не си го позволяват. Просто не мислят как да си доставят щастие, а само се блъскат като волове без капчица мисъл и после се оплакват от “тоа скапан живот”. Много хора приемат живота като дълг - поредица от някакви неща, които не са приятни, ама трябва да се свършат, защото… така трябва. Трябва да учиш, работиш, да изгледаш децата, всеки ден да готвиш, чистиш там квото трябва и т.н. И после се опакват - ох, колко е тежък живота, всичко е скъпо, ето детето отиде студент, трябва да търсим квартира, тя скъпа, ох, колко ми е трудно, колата я чукнах…
За такива хора изпълняването на тия неща е целта на живота, не нещо друго - и именно затова според мен те не са щастливи. Защото правят без да се замислят това, което си мислят, че трябва, а не това, което им е приятно. Не се замислят как могат да направят живота си по-приятен и по-лесен, а, както казах, просто блъскат като волове и се оплакват. Може би в това намират някакво мазохистично щастие, не знам.
А вие щастливи ли сте?
Аз, понякога си мисля, съм направо неприлично щастлив - не стига, че май хормоните на щастието ми са повечко от нормалното, ами и всячески се стремя всичко, което правя, да го правя само и единствено така, че да ми носи удоволствие и в преследване на това понякога съм готов на на пръв поглед странни постъпки. Не е задължително обаче да правите странни неща, за да сте щастливи - понякога е достатъчно просто да помислите малко какво не обичате да правите и как може да не го правите. Примерно, аз отдавна ползвам услугите на чистачка за у нас, щото мразя да чистя, но ми е много важно да ми е чисто. Въпреки, че това е изненадващо евтино и всеки, ама наистина всеки може да си го позволи и да си спести часове чистене, много малко хора биха направили като мен. Чудя се, защо?
А вие как сте? Правите ли нещата както ви харесва? Или напротив - вършите това, което трябва и се очаква от вас, даже да не ви е приятно? Имате ли се за щастливи?
