McDonalds и корпоративната отговорност

Онзи ден гледах един филм - Super Size Me - разправя се за това как храната в макдоналдс прави хората дебели. Филмът не е лош, но аз се замислих - къде свършва личната отговорност на консуматора и къде започва корпоративната отговорност?
И изобщо кара ли ги някой да ядат като свине?
За тия, които не са гледали филма да поясня - в него един човек яде само в макдоналдс за 1 месец и качва десетина кила, а холестеролът му пробива небесата. Отделно, описват се навиците на хранене на американците, храната и спортът в училищата им, съдебните искове срещу макдоналдс за това, че храната им е надебеляваща и вредна (тези искове са загубени от ищците). Доколко филмът е субективен няма да споря, всеки си го възприема както иска, интересни са не толкова резултатите от експеримента, колкото реалността, която описва и дилемата, която поставя: за съдебните искове към фирми, за това кой е трябва да мисли за здравето на човека - самият човек или фирмите, от които той пазарува.
Мен тоя въпрос за отговорността ме занимава още откак Бу ме светна за това, че Нестле агитирали майките в банановите държави да си хранят децата с изкуствено мляко, а не да не ги кърмят. Занимава ме още откак чета всякакви забавни и абсурдни и не чак толкова съдебни искове, заведени и спечелени срещу фирми (повечето - в САЩ, няма как да не отбележа). И това е въпрос, по който (изненадващо, признайте) не мога да дам категорично мнение - защото и двете гледни точки по тоя проблем ми изглеждат логични.
От една страна е съвсем логично фирмите да са длъжни да носят отговорност, ако продуктите им са причинили вреди на тоя, който ги е използвал. Особено, ако тия вреди са причинени главно от това, че фирмите заблуждават клиентите си относно въздействието на своите продукти, не им дават информация за вредите, които могат да им донесат и имат агресивни рекламни кампании, насочени към децата.
От друга страна обаче, трябва да си откровен идиот, за да се оставиш да станеш 150 килограма, да пиеш по 8 литра кола на ден и да решиш да вземеш мерки чак тогава, когато диабетът ти се обостри толкова, че буквално ослепееш за седмица (случай от филма). Никой не е длъжен да обяснява абсолютно очевидни и елементарни неща и да носи отговорност за всеки тъп олигофрен, който не го е еня за здравето му. В случая с храните - ако ядеш като свиня, ставаш на свиня, кой е длъжен да ти го обясни това, на сандвича ти ли трябва да го пише?!?
Рекламата обаче има учудваща сила - така, както за мене е очевадно, че не може да има по-добра храна за бебето от млякото на майка му, така е очевидно, че рекламите са успели да убедят много жени, въпреки майчинския им инстинкт, всякаква логика и здравия разум, в противното.
Може би истината, както много често се случва, е някъде по средата. Аз мисля, че рекламата на хранителни продукти, насочена към децата трябва да бъде забранена, както трябва да бъде забранено предлагането на друго, освен органична храна, в училищата. Децата не бива да са тези, които правят избор какво да ядат, защото са силно податливи на внушения и нямат никакви знания и опит за правилното хранене. Когато порасне обаче, човек има право да решава какво да прави със себе си. От фирмите може би трябва да се изисква достъпна и пълна информация за хранителната стойност и съдържание на продуктите им, но на никоя фирма не може и не бива да бъде вменена отговорността да пази някого от собствената му глупост.
Или греша?
—————————————————————–
Изненадата за днес е Иво Инджев, който е решил да си направи блог и доколкото го познавам, ще го пълни с политически анализи. Одата му за недоразумението на природата, което играе роля на икономически министър в това правителство направо ме разчувства…


