Чедата божии
Смятам да позасегна неприятната и общо взето избягвана от повечето хора тема за децата с ментални увреждания, като споделя доста циничното си, но според мен разумно мнение по въпроса за това как те трябва да бъдат третирани от хората и държавата в морален и в чисто битов смисъл.
Отношението към децата с умствени увреждания се корени в отношението към хората по принцип. Едно развито общество има правила, които определят отношението му към различните въпроси. Когато става дума за членове на обществото, влизат в действие онези правила, касаещи хората в това общество. Отношението към даден човек, колкото и да си го разискваме, е регламентирано от закона и от обществото. Законът в това отношение не прави разлика в хората на база здравословни, социални, етнически и религиозни разлики.
Дори напротив
Стремежът е да се създадат помощни социални и законови средства, за да се даде на неравнопоставените във физическо или друго положение хора равен шанс с този на останалите членове на обществото, защото именно това е една от тъй модерните напоследък ‘европейски ценности’, а фактически и един от основните принципи на цивилизованото общество. Народът е казал – не знаеш от кой храст ще изскочи заек – и това е напълно вярно – примерите за неравнопоставени хора, които са дали безценен принос за обществото ни и са водили полезен и достоен живот са много.
До тук се изявих като перфектния хуманист и е време да обърна курса, най-малкото, защото просто не съм такъв. Разбира се, мисля и вярвам в това което казах до сега, НО…
Понятието ‘човек’ не може да бъде разширявано безкрайно. Също и ‘член на обществото’. Има индивиди, които не са пригодни за живот дори в общество, толерантно колкото нашето. Не говоря за физически недъзи, а за умствени - именно умът, а не тялото е основният фактор, по който днес оценяваме някого. Интелектът различава човека от животните и той е основният показател за тази разлика. Фактът, че нечие бебе прилича на човек според мен не е достатъчна причина да бъде третирано както такъв, след като няма и най-малък шанс да се развие по подобаващ начин. То ще порасне, но ще стане ли човек? Член на обществото? Ще може ли да говори, да мисли, да общува на човешко ниво? Тези въпроси са неизбежни и трябва да си ги зададем, когато си говорим за хора с умствени недъзи.
“Кой си ти, че да си играеш на господ”?!?
Този лаф вече не върви. Аз съм и аз решавам. Аз съм член на обществото и имам своя глас – той е важен за управлението на държавата ни, както всеки друг и аз мисля, че трябва да взема позиция по всеки морален въпрос, който ни касае. Така, както трябва да я вземе всеки, а не да оставя това в ръцете на “бог” така да бяга от отговорност – та нали за това се стремим към гражданско общество?
Какво да правим?
У нас, а и по света, когато едно дете се роди с умствена изостаналост (или друг недъг, предизвикващ такава), за най-човешко, морално и правилно се счита родителите да не го изоставят, а да се грижат за него в къщи. Това обаче, според мене е един от най-лошите варианти. Защо ли? Ето защо:
Родителската любов е един от най-силните инстинкти в природата – често пъти дори по-силен от инстинкта за оцеляване. Родителите на деца с ментални увреждания ги обичат, понякога много - но дали това е истинска родителска любов? Едно котенцето примерно също е сладко, предизвиква умиление, заслужава адекватно отношение. Но не е еквивалентно на човека. Едва ли заради него някой би пренебрегнал работата си, семейството си, живота си. Давам примера с котето не случайно – едно умствено изостанало дете се развива като коте – казах вече – сладко е, може да се научи с усилие и упорство на някои неща, мило е и е лесно да го обичаш, но в момента, в който престане да те забавлява се превръща в бреме и е необходимо да излезе от живота ти.
Както казах, едно такова дете е бреме – финансово и най-вече психологическо за родителите си. Защото те го приемат като болен човек и страдат заедно с него, но не могат да го излекуват. Страдат, защото никога няма да го видят да порасте, да завърши училище, няма да ги зарадва със собствено семейство, с внуци, няма да постигне това, което те не са успели, никога няма да се гордеят с него. Страдат не само те, а и семействата и роднините им – било заради детето, било заради измъчените родители. Виждал съм семейства, които се грижат от десетки години за такова “дете” - измъчени хорица, пропилели живота, младостта и щастието си в неблагодарно слугуване и грижи.
Няма пък да ви казвам колко страдат евентуалните други деца в семейството – пренебрегвани всеки ден, по никакъв начин неможещи да наваксат родителските грижи, които се отделят за изостаналото дете, те растат в ненормална семейна среда, тягостна и доминирана от трудностите, без достатъчно родителска грижа и внимание. Заклеймявани са от връстниците си (о, да – децата са жестоки) като ‘брат/сестра на ненормалник”…. Как едно дете може да се справи с такова бреме? И кое дава право на родителите да му го налагат?
Отгоре на всичко страда и самото изостанало дете – родителите не са медицински специалисти и въпреки внушенията на разни сълзливи филми, че любовта побеждава всичко, не могат да му осигурят грижите, от които се нуждае. С течение на годините отглеждането му се превръща в обременяваща рутина и дори да има възможност това дете да се развие, макар и по-бавно, тя никога не се осъществява. Родителите трябва да ходят на работа, а и нямат образованието да се грижат за него по специализираните програми, разработени именно за да се помогне на такива деца
Именно затова мястото на децата с умствени увреждания не е в семейството, а в специализираните заведения. Там работят специалисти, които са обучени да се грижат за тях и да им помогнат да развият потенциала си, колкото и да е той. Родителите пък могат да продължат с живота и кариерата си, да намерят щастието, да се грижат за другите си деца, за да израснат те пълноценни членове на обществото.
Та така… Надявам се, поне някои от вас, докато четат този текст да надникнат извън маската си на лицемерие, да погледнат на въпроса не с емоциите, а с разума си, не автоматично да отричат думите ми като ‘безсърдечни’, а поне малко да се замислят дали пък не звучат разумно.
